За начална година, през която започва дестилацията в България, немската изследователка Габриеле Тергит посочва 1680 г., когато турчин пренася в българските земи гюлапския казан. Това твърдение бихме приели за правдиво, ако се отнасяше до въвеждането на двойната дестилация. Защото известно е, че розовата вода през 1650 г. е важен търговски артикул на Одринския пазар, но се произвежда във вътрешните европейски провинции - край Казанлък, Стара Загора и Карлово.В своята няколко вековна практика българският розопроизводител, използвайки опита си от производството на ракията, изобретява и въвежда редица подобрения в процеса на производство на розово масло чрез двойна дестилация. По този начин увеличава количеството на получения продукт, запазвайки финия му аромат и неповторими качества за трайност.
Примитивната розоварна - гюлапана се строи до течаща вода. Построяват се огнищата за един, три, пет или повече казана, прави се навес с греди и матраци и се покрива с турски керемиди. Заможните розотърговци Димитро Папазоглу, Кънчо Шипков, Христо Христов построяват гюлапани с двайсет и повече казани. В различните селища на долината се използвали различен брой гюлапски казани. В с. Голямо Дряново, Казанлъшко, Христо Базиргянов използвал шест казана, Косьо Иванов - три, Кольо Драков - един казан, Лальо Ланков - четири, братя Глухареви - четири и др. В с. Турия гюлапаните се построявали край Турийската река, в с. Енина край Старата река, а в с. Александрово край р. Тунджа. Понякога буйните реки отнасяли гюлапаните и създавали допълнителни грижи на розопроизводителите. Когато брегът на реката бил висок, се използвали колела за издигане на водата до гюлапаната.
Традиционният български гюлапски казан се състои от две части - казан и капак. Към казана са приковани четири дръжки, две по-горе и две по-долу, които служат за свалянето му от огъня. Тялото на казана има форма на пресечен конус, в който се втъква капака. Последният е по-голям в сравнение с френския и индийския, като по този начин се достига по-добро събиране на водните пари, които се отвеждат към охладителната каца под наклон от четиридесет и пет градуса. Тази е разликата между гюлапския и ракиджийския казан. Ракиджийският казан е с наклон деветдесет градуса.
Броят на работещите казани в Розовата долина зависи от набрания цвят за годината. Например през 1860 г. в Казанлъшка околия са използвани 1271 казани. Вс. Александрово 107, в Шипка 103 и др. Средно от казан са произвеждани по 135 мускала розово масло. До 1905 г. Казанлъшка околия държи първенството както по броя на засадените площи с розови градини, така и по броя на работещите казани.
За да се получи розова вода, а след преварката и розово масло, е необходимо добро охлаждане на парите. В многогодишната си практика българският розопроизводител използва два начина. Те са негово творение и съществено се различават от начините на охлаждане в Индия и Франция, като са от три до пет пъти по¬ефективни. Първият се осъществява чрез охладителното корито, а втория - чрез охладителната каца. Те се снабдяват непрекъснато със студена вода, за да се получи добро охлаждане. Докато в Индия се охлажда съда, в който се събира розовото масло, то в България междинното охлаждане чрез охладителното корито и охладителната каца довежда до непрекъснато и ефективно охлаждане на дестилата. Час след запалването на огъня под казана, в който се слага 15 кг. розов цвят и 60 л. чиста вода, сместа завира и започва розова ренета. Получаването на повече и по-качествено розово масло зависи както от розовия цвят, така и от майсторлъка на Розопроизводителя. Чрез практиката е доказано, че българите са по-добри майстори от турците при варенето на гюла. С турски документи от 1846 г. за розоваренето R Новозагорско и Старозагорско се доказва, че българите са повече на брой и произвеждат повече розово масло от един казан. Българският розопроизводител произвежда от 40 до 85 мускала розово масло от казан за един сезон, а турският от 14 до 53 мускала или два пъти по-малко. Розоваренето трябва да се извърши на слаб огън, да не се допуска загаряне на казана, а розовата вода да тече на тънка струя. Въпреки тежкия труд, по време на гюлапа било красиво и интересно. Около реката край десетките огньове на гюлапаните чевръсто работят варачите. В същото време 1-1<\ селския мегдан се вият кръшни хора. Българският розопроизводител посреща гюлапа като празник на розата.
Течащата на тънка струя розова вода се събира в специални гюлапски шишета с вместимост около осем литра. За ла се получи розово масло, събраните от няколко казана по лва броя гюлапеки шишета сс изливат отново в казана и започва процеса на преварката. Преварената розова-вода с концентрираното Р030ВО масло се събирав шишета, наречени .,сюрия". Като по-леко розовото масло изплува над розовата вода. С пипети и спринцовки внимателно се отделя и съхранява в маслените шишета.Остатъкът от преварения гюл в казана се прецежда през ситото и казана отново се зарежда с розов цвят и вода. Процесът се повтаря до наличието на розов цвят. За получаването на един килограм розово масло са необходими около три хиляди килограма розов цвят от червената казанлъшка роза и до пет хиляди от бялата.
Произведеното количество розово масло се измерва със специална единица за тегло, наречена мускал, която е заета от арабите и е равна на 4,9844 грама или приблизително 5 грама. До Кримската война в българските розопроизводителни райони се произвеждат до триста хиляди мускала розово масло. Например през 1849 г. са произведени 180 хиляди мускала розово масло, а през ] 852 г. 300 хиляди.
След Освобождението на България през 1878 г., добивът на розово масло започва да се увеличава. През 1881 г. в Карловска околия са произведени 11 О хиляди мускала розово масло, през 1899 г. са произведени 405 хиляди мускала, през] 909 г. - 848 хиляди мускала. През различните години се получават различни количества розово масло. То ту се увеличава, ту се намалява, но е в зависимост от природо-географските фактори, световните войни и кризи.
Съдовете за експорт на българското розово масло се наричат конкуми. Те се изработват от медна ламарина и се калайдисват отвътре и отвън. За експорт се използват КОНКУМИ с вместимост от 20 грама до 5 килограма, а за съхранение от 5 до 120 килограма. При изнасяне в чужбина, за да се предпазят от счупване, конкумите се опаковат в мек филцов плат и дървени каси. Върху тях розопроизводителите слагат своите емблеми и теглото на розовото масло.